Направо към съдържанието

Албер Камю

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Албер Камю
Albert Camus
френски писател и философ
Роден
Починал
4 януари 1960 г. (46 г.)
ПогребанФранция
Религияатеизъм
Националност Франция
Учил вАлжирски университет
Литература
Период1934 – 1960 г.
Жанровероман, драма, есе
Направлениеабсурдизъм, екзистенциализъм
ТечениеКонтинентална философия
Известни творби„Чужденецът“ (1942)
„Чумата“ (1947)
Награди Нобелова награда за литература (1957)
Повлиян
 
Фьодор Достоевски · Франц Кафка · Сьорен Киркегор · Херман Мелвил · Фридрих Ницше · Виктор Юго · Джордж Оруел
ПовлиялОрхан Памук
Философия
РегионЗападна философия
ШколаЕкзистенциализъм
Интересихуманност, политика, справедливост, етика, любов
Идеи„Абсурдът е основна концепция и първа истина.“
„Винаги отивай далеч, защото там ще откриеш истината.“
„Бунтувам се, следователно съществувам.“
Текстове„Разбунтуваният човек“ (1951)
Семейство
СъпругаСимон Ие
Франсин Фор
ПартньорМария Казарес (19 март 1944 – 1945)[1][2][3]
Мария Казарес (18 юни 1948 – 4 януари 1960)[4][5]
Подпис
Уебсайт
Албер Камю в Общомедия

Албер Камю (на френски: Albert Camus) е френски писател, драматург, журналист и философ.

Става известен като един от ярките представители на екзистенциалисткото течение във Франция. Участва активно в политическите събития на своето време не само с писателските си умения, но и ангажирайки се с непосредствени действия. За своето творчество получава Нобеловата награда за литература през 1957 г.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Произход и ранни години (1913 – 1939)

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 7 ноември 1913 г. в Мондови, Алжир, в семейство на френски заселници. Баща му е убит в битката при Марна (1914) по време на Първата световна война и Камю е отгледан в град Алжир от майка си, която е с испански произход. През 1930 г. заболява от туберкулоза и прекратява заниманията си с футбол, за да продължи задочно обучението си в Алжирския университет. Докато работи на различни места, успява да завърши философия в университета, като се дипломира с дисертация на тема „Плотин, неоплатонизъм и християнска мисъл“ (1936).[6]

През 1934 г. Албер Камю се включва във Френската комунистическа партия, но през 1936 г. е обвинен в троцкизъм и напуска. През 1934 г. се жени за Симон Ие, но скоро се развежда. През 1935 г. основава „Театър на труда“ (Théâtre du Travail, преименуван през 1937 г. на „Театър на отбора“, Théâtre de l'Equipe), който просъществува до 1939. Сътрудничи на леви вестници като „Алже Репюбликен“ и „Соар Репюбликен“ (Soir republicain).

Втората световна война (1939 – 1945)

[редактиране | редактиране на кода]
Корица на първото издание на „Чужденецът“ (1942)

Заради заболяването от туберкулоза не е взет в армията в началото на Втората световна война.

През 1940 г. Камю се жени за Франсин Фор, пианистка и математичка. През същата година започва работа за вестник „Пари Соар“ („Paris soir“). Макар първоначално да не е противник на войната, превземането на Париж от германците и екзекуцията на Габриел Пери все повече го настройват срещу Нацистка Германия. Заедно с редакцията на „Пари Соар“ той се премества в Бордо. През същия период довършва първите си книги „Чужденецът“ (L'Étranger) и „Митът за Сизиф“ (Le Mythe de Sisyphe).

През следващите години Камю се включва във Френската съпротива с псевдонима Бошар и участва в издаването на вестник „Комба“ („Combat“). Той е редактор на вестника от 1943 до 1947 г., като в този период се запознава с Жан-Пол Сартр. През 1945 г. се раждат децата му, близнаците Катрин и Жан Камю.

След войната (1945 – 1957)

[редактиране | редактиране на кода]

След войната Камю се включва в обкръжението на Сартр и прави обиколка из Съединените щати, където изнася лекции за екзистенциализма. Критичното отношение на Камю към комунизма постепенно охлажда отношенията му със Сартр.

След поредния пристъп на туберкулоза през 1949 г. Камю се оттегля и живее усамотено през следващите две години. През 1951 г. публикува „Разбунтуваният човек“ (L'Homme révolté), философски анализ на революцията, отхвърлящ комунизма, който довежда до окончателното скъсване със Сартр. Отрицателните реакции към книгата сред лявата интелигенция силно го депресират и той се заема с адаптирането и поставянето на театрални пиеси. Така, освен със собствената си драматургия, от 1953 до 1959 г. той участва в създаването на още шест пиеси, между които „Интересен случай“ по романа на Дино Будзати, „Pеквием за една светица“ по текст на Уилям Фокнър и „Бесове“ по Достоевски.[7]

През 50-те години Камю се посвещава на защита на човешките права. През 1952 г. напуска работата си за ЮНЕСКО, след като ООН приема за член франкистка Испания. През 1953 г. е сред малкото привърженици на левицата, които критикуват потушаването на стачките в Източен Берлин от съветската армия. През 1956 г. протестира срещу подобни действия в Полша и Унгария. До края на живота си се застъпва за отмяна на смъртното наказание по целия свят.[8]

Със започването на Алжирската война през 1954 г. Албер Камю застава на страната на френското правителство, обявявайки войната за част от „новия арабски империализъм“. Макар да е привърженик на по-голяма автономия за Алжир, той вярва, че съжителството на французи и араби в страната може да продължи.

Нобелова награда и смърт (1957 – 1960)

[редактиране | редактиране на кода]
Гробът на Камю в Лурмарен

През 1957 г. Нобеловата награда за литература е присъдена на Албер Камю „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“.[9] Словото, което Камю произнася при получаване на наградата, както и една официална реч, изнесена четири дни по-късно в Упсала са издадени през следващата година.[10]

Камю загива при автомобилна катастрофа през 1960 г. на 46-годишна възраст. След Ръдиард Киплинг той е най-младият лауреат на Нобеловата награда за литература, както и най-рано починалият носител на отличието. Погребан е в градчето Лурмарен, Прованс.[11] където придобил имот с парите от Нобеловата награда.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • (1937) L'envers et l'endroit / Опаката и лицевата страна, София: ЛИК, 1997, (прев. Т. Минева) ISBN 978-954-607-075-3)
  • (1938) Noces, есета
  • (1938) Caligula, (пиеса, поставена 1945) / Калигула, София: Наука и изкуство, ISBN 954-02-0249-3
  • (1942) L'Étranger (роман) / Чужденецът, София: Народна култура, 1982
  • (1942) Le Mythe de Sisyphe, есета / Митът за Сизиф, София: Народна култура, 1982
  • (1944) Le Malentendu, пиеса / Недоразумението, София: Наука и изкуство, ISBN 954-02-0249-3
  • (1945) Lettres à un ami allemand, есета
  • (1947) La Peste, роман / Чумата, София: Народна култура, 1982
  • (1948) L'État de siège (пиеса) / Обсадно положение, София: Фама+, 2024, ISBN 9786191782086
  • (1949) Les Justes, пиеса
  • (1951) L'Homme révolté студия / „Разбунтуваният човек“, София: ЛИК, ISBN 954-607-091-2
  • (1954) L'Été , есета / Лято, Варна: Георги Бакалов, 1979
  • (1956) La Chute, роман / Падането София: Народна култура, 1982; (=Пропадане, София: Фама, ISBN 978-954-597-288-1)
  • (1957) L'exil et le royaume разкази / „Изгнанието и царството“
  • (1959) Les possédés, сценична адаптация по романа на Достоевски / Бесове, София: ЛИК, (2010) ISBN 954-607-136-6

Посмъртно публикувани

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Carnets: Mai 1935–Février 1942“ (1962)
  • „Carnets: Janvier 1942–Mars 1951“ (1964)
  • „Carnets: Avril 1951–Décembre 1959“ (1966)
  • „La Mort heureuse“ (1971, изоставен роман[12], текст от 1936 – 8 г.)/ Щастливата смърт, София:Наука и Изкуство, 1999, ISBN 954-02-0249-3
  • „Le premier homme“ (1994, недовършен роман)/Първият човек, Плевен: ЕА, 1995, ISBN 954-450-023-5
  • Albert Camus, Maria Casarès. Correspondance inédite (1944 – 1959). Édition de Béatrice Vaillant. Avant-propos de Catherine Camus. Collection Blanche, Gallimard. Parution: 09-11-2017. ISBN 978-2-07-274616-1

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ books.google.es
  2. ↑ books.google.es
  3. ↑ camus-society.com
  4. ↑ books.google.es
  5. ↑ www.irishtimes.com
  6. ↑ Първата подробна биография на Камю е Lottman H., Albert Camus, Paris: Seuil, 1978, като впоследствие е преведена на множество европейски езици и продължава да е основно място за справка, вкл. и тук.
  7. ↑ Пълният хронологичен списък е: 1953, Духовете от Пиер де Лариве и Почитането на кръста от Педро Калдерон де ла Барка; 1955, Интересен случай, Дино Будзати; 1956, Реквием за една светица, Уилям Фокнър; 1957, Кавалерът Олмедо, Лопе де Вега; 1959, Бесове романа на Достоевски
  8. ↑ Заедно с Артур Кьостлер издават в обща книга две самостоятелни есета с контра-аргументи срещу екзекуциите: A. Camus et A. Koestler, Réflexions sur la peine capitale, Paris: Calmann-Levy, 1957.
  9. ↑ „for his important literary production, which with clear-sighted earnestness illuminates the problems of the human conscience in our times“ както е изписано на официалния сайт на Нобеловия Комитет
  10. ↑ Camus A., Discours de Suede, Paris: Gallimard, 1958.
  11. ↑ Камю избира местност, която опознава при сближаването си с поета Рене Шар; по-късно е издадена илюстрована книга с техни текстове, La Postérité du soleil, éd. E. Engelberts, 1965, rééd. Gallimard, 2009
  12. ↑ Първият опит на Камю в писането на роман, останал недообработен; отделни елементи от него се откриват в по-късния текст на Чужденеца, но приликата между двата е повърхностна.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Албер Камю.
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Албер Камю.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Albert Camus в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Албер_Камю&oldid=12398275“.